Антибългарската
радиостанция „Дойче веле“ за пореден път оплюва България и нейната
история, ползвайки мненията на различни родоотстъпници.
Този път чрез интервю с небезизвестния антрополог Харалан Александров.
Защо
много българи – за разлика от гърците и сърбите, например – продължават
да настояват, че в Османската империя предците им са били „под турско
робство“?
Харалан
Александров: Турското робство е свещена крава в масовото съзнание на
българите. Спомням си как кметовете на няколко подбалкански градове като
Карлово, Калофер и Копривщица реагираха панически на фалшивата новина,
че „турското робство“ щяло да бъде извадено от новите учебници по
история и организираха протест пред Министерски съвет.
Попитах
ги защо за тях е толкова важна тази метафора. Те ми отговориха
буквално: “Ако го няма турското робство, всичко губи смисъл за нас.“
Оказва
се, че конструктът „турско робство“ е далеч по-важен от историческата
истина, тъй като функционира като фундамент на българската национална
идентичност, формирана по време на Възраждането и ревностно поддържана
до ден-днешен чрез институционализирани културни практики: образование,
медии, киноиндустрия, местни традиции, политически ритуали и пр.
За
да разберем гнева на феновете на „турското робство“, освен
историческите факти трябва да вземем предвид и това, което в науките за
човека се нарича „културна памет“. Тя е напълно самостоятелно явление и
представлява устойчив разказ за общото минало, който служи като
обяснение за случващото се в настоящето. Според Ян Асман, виден
германски изследовател на културната памет, един исторически мит може да
има по-голяма тежест в колективното съзнание на общността, отколкото
историческата истина, базирана на факти и документи. Оспорването на този
разказ се приема като кощунствено действие, като посегателство върху
сакралните фундаменти на колективната идентичност. За културната памет
митът е по-истинен, по-верен от историческите факти.
Откъде обаче метафората за „турското робство“ черпи енергия, за да се налага повече от век и половина над историческите факти?
Тази
метафора безспорно е изиграла важна роля в консолидирането на
националното самосъзнание на българите и мобилизацията им в стремежа към
независимост. Българите от онази славна епоха, които са подели борбата
срещу “турското робство”, са били наясно, че става дума за метафора,
защото са имали опит от първа ръка с живота под османска власт и са
знаели какво означава роб и какво означава свободен човек. Роб означава
индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване,
собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без
възнаграждение за господарите си. Българските поданици на Османската
империя определено не попадат в тази категория. За културната памет
обаче тези факти за без значение, защото „турското робство“ има статут
на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини.
Ние
с лекота зачеркваме пет столетия от нашата историята просто защото тя е
протекла в рамките на Османската империя, за чието развитие българите
имат съществен принос, особено през 19 век, когато българските елити се
включват активно в стопанския и културния живот. Именно стопанското
процъфтяване на българските земи в тази епоха допринася за появата и
възхода на българското национално самосъзнание и борбата за национална
автономия. Този безпристрастен прочит на историята често предизвиква
негодувание, обвинения в родоотстъпничество и опит за „пренаписване“ на
историята. Става ясно, че като “истинска” история се възприема не тази,
която се е състояла в действителност, а трагично-героичният разказ, в
който сме избрали да вярваме, защото ни предлага лесни и удобни
обяснения. Продължаваме да робуваме (използвам думата като метафора) на
идеологическите канони от 19 век, епохата на национално освободителните
борби, които по необходимост конструират ситуацията в черно-бели краски.
Ето защо не можем да се сърдим, че много българи отказват да видят
нюансите и светлосенките на тази забележителна и противоречива епоха.
Историческата наука – не историческата пропаганда – се опитва да бъде
безпристрастна, докато културната памет винаги е пристрастна.
Дали
обаче метафората за „турското робство“ все пак няма реални исторически
корени в неравноправното положение на българите в Османската империя?
Няма
никакво съмнение, че българите, както и останалите християни, са били
втора категория поданици на империята в сравнение с мюсюлманите. От тях
се очаквало да работят, да търгуват и да се замогват, за да плащат
данъци и да издържат армията и администрацията, съставена от мюсюлмани.
За да се освободят от данъчното бреме, част от нашите сънародници
приемат исляма и получават съответните привилегии. Високата Порта обаче
гарантира икономическата, културната и верската свобода на християните,
понякога дори в противоречие с ислямските канони. Пример за това е
султанският ферман от средата на 19 век, който разрешава българите да
издигнат в центъра на османската столица импозантната църква
„Св.Стефан“, която и до днес краси Истанбул. С модернизацията на
османската държава българите получават все повече права, но не и правото
на национално самоопределение, тоест на собствена държава. Метафората
за робството описва недоволството от това политическо състояние, а не
юридическия и икономически статут на българите в империята, който е
завиден. Когато по време на Руско-турската освободителна война руските
войниците атакуват най-големите сгради в българските села и градове, те
са изумени да открият, че това не са турски конаци, а български
читалища. Да оставим настрана факта, че „поробените” българи имат
значително по-висок стандарт и се радват на повече права и свободи,
отколкото крепостните селяни в Русия. Що се отнася до същинското
робство, тоест продаването и купуването на хора като стока, то е
съществувало както в Руската, така и в Османската империя, но българите
са били по-скоро от страната на купувачите. В тази връзка мога да
разкажа любопитната история за произхода на една моя позната. Нейният
пра-прадядо, живял в средата на 19 век, не успял да се ожени в своето
градче, защото имал лют нрав, изпокарал се с всички и никой не искал да
му даде дъщеря си за жена. Освен че бил проклет, той бил и богат и един
ден се зарекъл, че ще си намери чудна жена, каквато никой не е виждал.
Той често пътувал по търговски дела из безбрежната Османска империя и
след една такава командировка наистина се върнал с “црънка”, млада
чернокожа жена, отвлечена от Африка, която бил купил на някакъв далечен
пазар за роби. За всеобщо изумление жената научила български, родила му
деца, отгледала ги и се грижила за тях и за мъжа си, а той въпреки
лошотията си я обикнал и се отнасял към нея с голямо уважение. Според
семейното предание, двамата живели дълго и щастливо и оставили
многобройно потомство със смесена кръв.
Разпространено
е мнението, че привържениците на метафората за „турското робство“ често
пъти са представители на онези „патриотични“ среди в България, които са
не само проруски настроени, но и подкрепят сегашната власт в Москва.
Защо е така?
Защото
тази метафора обслужва дневния ред на руския империализъм, сериозно
оспорен от задълбочаващите се процеси на евроинтеграция на балканските
държави. В исторически план митът за турското робство се ползва като
оправдание както за прокарването на самодържавните интереси на царска
Русия, така и за бруталното налагане на комунистическия режим от
съветските окупатори и техните български слуги. До ден-днешен този мит
сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над
интересите на путиновата олигархия. Всичко това се вписва в стратегията
на Кремъл да произведе символична приемственост между Руската федерация,
наследница на съветския режим, и старата империя на Романовите, която е
изтрита от лицето на земята с огън и кръв тъкмо от този режим. Ако
съществува някаква приемственост в политиката спрямо България на руските
царе, на съветските диктатори и на посткомунистическата олигархия, то
нейното съдържание несъмнено е в усилието да бъдем държани в унизителна
зависимост и принуждавани да плащаме вечен “данък благодарност” на
нашите освободители. Неотдавна един подпийнал и разнежен руснак в
пристъп на откровеност сподели с мен, че въпреки нашата неблагодарност
те продължават да ни обичат като малък брат, с когото са свързани по
кръв, вяра и съдба. Те са наши традиционни освободители, и както някога
са ни освободили от турско и от фашистко робство, сега са готови отново
да ни освободят от натовско и европейско робство. Чакат само да осъзнаем
грешката си, да ги повикаме – и те тутакси ще се отзоват. Тъй че когато
взимаме важни решение за нашето бъдеще, е добре да не забравяме за тази
великодушна и самоотвержена братска любов, която отново и отново се
стоварва върху нас като проклятие.
Източник: Дойче веле
No comments:
Post a Comment