Докладът на проф. Искра Баева на международната конференция „Леви политически алтернативи за Европейския съюз. Европа от лява перспектива”, проведена на 6 април 2019 г. в София
Тъй като провеждаме тази среща в България 30 години след началото на промените, наричани преход към демокрация и пазарна икономика, не мога да не започна своето изложение с поглед назад – на какво се надявахме преди три десетилетия и как изглежда бъдещето днес.
Тръгнахме с голям ентусиазъм, че от авторитарния режим на държавния социализъм от съветски тип (в нашия случай това е режимът на Тодор Живков) вървим към демокрация от западноевропейски тип, която ще позволи истинско народно представителство и общество на благоденствието.
През първите 10-15 години от прехода тези надежди доведоха до резки движения на политическото махало – отляво надясно и обратното, докато то не се установи в една среда (поразителната изборна победа на бившия български цар Симеон Сакскобругготски, обявил се малко абсурдно за произхода му за либерал и поставил началото на неидеологическата политика, наречена прагматична, която днес вероятно трябва да наречем популистка – управление на основата на щедри обещания за по-добро бъдеще, но без политическа програма, като се разчита само на личната връзка на водещата фигура с масите).
Тази тенденция започна при правителството на НДСВ и ДПС на Сакскобургготски, който обаче поради собстванета си елитарност бързо загуби обществена подкрепа. Тя обаче беше продължена с огромен успех от неговия и на Тодор Живков бодигард Бойко Борисов, изградил организационните си качества при създаването на българската организирана престъпност и управляващ вече десетилетие благодарение на безспорните си комуникационни качества и личната си харизма.
Това ли беше мечтаната в началото на прехода демокрация?
Не, повечето мислещи българи смятаме, че в днешна България имаме не истинска, а фасадна демокрация, при която съществува политически плурализъм, има свободни избори, постоянно действащ парламент, разделение на властите, но всичко това е формално, а по концентрация на властта политическата система напомня времето на Живков, само че без социалната роля на държавата, характерна за системата на държавния социализъм. Затова днес все повече хора гледат с носталгия към онзи социализъм – една позиция, която е непродуктивна, защото е обърната към миналото, а не към бъдещето, и която, според мен, се експлоатира от управляващите, за да представят управлението си като безалтернативно.
За съжаление, стигнахме до положение, когато заменихме онова позабравено усещане от социализма, че настоящето е трудно, с дефицити и ограничения, но всичко хубаво предстои в далечното бъдеще, с новото усещане, че всичко хубаво е останало в миналото, а настоящето и бъдещето ни носи само материални проблеми, политически предизвикателства, засилващо се международно напрежение, което вече включва и заплахи от употреба на атомно оръжие.
С други думи – вместо да гледаме в бъдещето с надежда, вече гледаме така на миналото.
И ако тези тенденции бяха характерни само за България, можехме да се надяваме, както беше в началото на прехода, че Европейският съюз със съвети и умело насочване, ще ни помогне да излезем от задънената улица и да тръгнем към мечтаното народовластие (да използвам един термин от наследството на българския аграризъм) и социална справедливост (от арсенала на силната някога българска левица).
Но за съжаление, макар и по различни причини, кризата на парламентарната демокрация е ясно видима и в останалите страни-членки на ЕС, включително и в старите. Тя се изразява в залеза на традиционните партии отляво и дясно, появата на нови, които отричат това разделение, говорят за нов подход към политиката, зад който независимо от привлекателните платформи, или може би точно заради тях, ясно прозира популизмът, които предлагат смесени ляво-десни решения с обща цел да се харесат на хората, да получат техните гласове, за да могат спокойно да упражняват властта. Не искам да губя времето на аудиторията, като посочвам примери, но те са навсякъде – като почнем с неслучайно тресяща се от протести Франция на Еманюел Макрон, продължим с все по-обърканата Великобритания и стигнем до сриналия се проект на „майката на ЕС” Ангела Меркел. Особено видими са признаците на кризата в парламентарната демокрация сред новите страни-членки, най-вече в странно харесвания и от българските леви дейци режим на Виктор Орбан в Унгария и в Полша с нейната хиперкатолическа и консервативна линия на управляващата „Право и справедливост” на Ярослав Качински.
Тъй като съм историчка, може и да е професионална деформация, но винаги съм вярвала, че за да се намери правилно решение на някакъв обществен проблем, първо трябва да се потърсят причините за възникването му. Затова преди да се опитам несмело да потърся някакъв отговор на въпроса може ли да се излезе от кризата на политическата легитимност, ще се опитам да очертая защо се стигна дотук.
Моят отговор на въпроса за причините на кризата е в събитията отпреди 30 години, когато триумфално за Запада приключи Студената война между западния модел на представителната демокрация и пазарната икономика, победил източния на т.нар. социалистическа политическа система (еднопартийна) и централно планирана икономика. В случая не ме интересуват причините за поражението на Изтока, независимо че и те са много интересни, а последиците от триумфа на Запада.
Първата и може би най-тревожната е, че тогава изчезна алтернативата пред развитието на европейското общество. Остана само един верен път – този на свободния пазар, другото име на капитализма, както ние на изток осъзнахме едва няколко години по-късно. Изчезването на алтернативата доведе и до изчезване на конкуренцията в начина, по който се реализираха правата на хората от по-ниските социални слоеве. Идеята за държава на всеобщото благоденствие се оказа не същностна за т.нар. капитализъм с човешко лице, а родена от състезанието му със социализма и след като той изчезна, започна и нейното постепенно разграждане в Западна Европа. Причините за това, разбира се, са повече, тъй като не бива да пренебрегваме и въздействието на така ентисуазирано приветстваната през 90-те години глобализация, която наред с възможността да пътуваме свободно донесе и движението на капиталите без граници, разрушаването на възможностите на националната държава да контролира този процес. Така отпаднаха и последните ограничения пред капитала да търси необезпокоявано по-високи печалби, което винаги е свързано с нарастваща експлоатазция.
В сферата на политиката последиците от безалтернативността на капитализма означаваха сближаване между програмите на основните десни и леви партии (които загубиха крайната си цел), като това сближаване беше не толкова отдясно наляво, а обратното. То доведе до еволюцията на традиционните социалдемократически партии към центристките идеи – това бе същността на концепцията на Тони Блеър за Третия път, както и на Герхард Шрьодер за Центъра.
Следващата „новаторска” идея беше за изчезването на идеологията. Идеологията като „фалшиво, превратно съзнание” беше заменена от технологични методи за въздействие върху общество чрез състезанието между привлекателни образи (политтехнологии или политически маркетинг). Така водещите фигури във всички предизборни кампания станаха специалистите по обществени комуникации. Дойде „великото време”, но не на интелигенцията, а на технологиите за манипулация на масите, наричани вече само електорат. Като илюстрация ще припомня големия успех на Жак Сегела в първите плуралистични избори в бившите социалистически страни през 1989–1990 г., като май единственият му непълен успех беше в България през юни 1990 г., но и тук причините не бяха в неговите умения, а в неготовността на новите политически сили за промените и в липсата на истински обществени нагласи за драстична промяна.
Най-значимата последица от промените отпреди три десетилетия все пак беше безалтернативното утвърждаване на икономическата концепция, възникнала през 80-те години на основата на монетаризма на Милтън Фридмън и приложена, както тогава изглеждаше, с пълен успех в САЩ с рейгъномиката и във Великобритания с тачъризма. Дойде безразделното господство на неолиберализма, който в Източна Европа се въплъти във Вашингтонския консенсус, довел не само до тотална приватизация, но и до бърза и ефективна деиндустриализация. За броени години беше разрушена както социалистическата социална държава, така и социалистическата индустрия. И когато днес отчитаме ниски равнища на безработица в България, не бива да забравяме, че процесът започна с много висока безработица, която обаче успя да се изнесе благодарение на отворените граници и на възможността хората, останали без препитание (това се отнася и за другите страни в преход), да намерят работа в ЕС и отвъд океана. Резултатът е не само депрофесионализацията на повечето от тези хора, но и демографската катастрофа, която заплашва самото съществуване на много източноевропейски държави в по-далечна перспектива.
При липсата на икономическа и политическа алтернатива трябва ли да се чудим, че парламентарната демокрация е в криза?
Та нали тя се гради върху плурализма, който трайно изчезна в умереното ляво-дясно политическо пространство. А тъй като природата не търпи вакуум, там бързо и както виждаме все по-успешно се настаниха нови дясно националистически и ксенофобски сили. Няма как да не видим в генезиса им плашещия пример на Големата депресия и политическите ѝ последици. Разбира се, историята никога не се повтаря по един и същи начин и вероятно така ще бъде и сега. Но няма как да избегна извода, че в момента върви дълбока дясна революция – поне такива са тенденциите, очертани от изборите в различни европейски страни от последните години.
Какво в тази мрачна действителност може да направи левицата?
Първото, според мен, е да осъзнае, че няма чудодейно решение, което да ѝ върне старата мощ. Пътят е дълъг и труден, той минава през дълбок анализ на причините за намаляващата ѝ привлекателност. Традиционната умерена левица е станала твърде елитарна, загубила е връзката с реалните проблеми на обществото, изоставила е защитата на истинските губещи от неолиберализма, защото твърде дълго е следвала идеята за защита само на правата на малцинствата (те несъмнено трябва да се защитават), за сметка на изоставянето на мнозинствата.
И аз като мнозинството от тук присъстващите смятам, че Европейският съюз е полезен и необходим, особено за страни като нашата. Но ЕС може да реализира прекрасните си цели само ако се промени, ако се опита да се съобрази с желанието на гражданите за връщане към социалните програми, а не толкова с интересите на политическите и финансовите елити. И може би трябва да преразгледа тоталното отричане на системата на държавен социализъм, защото от миналото на Източния блок могат да се почерпят и полезни решения.
Последното, което ще кажа, но то ми се струва и достатъчно важно е, че левицата има пред себе си задачата да изработи нов социален проект, защото тя е възникнала по този начин и само така може да продължи съществуването си като важна част от европейския политически живот. Този проект трябва да се съобрази с коренно променената обстановка за действия на левите сили – изчезването на масовите работнически общенсти, атомизирането на обществото благодарение на новите технологии. Тя трябва да потърси път към нарастващите недоволни млади, които най-лесно се поддават на отговорите, които им дават ксенофобите. Това минава през усилия за социално образоване на младите хора (с ударение върху социално), по-голяма опора върху пряката демокрация въпреки всички опасности, които тя носи при разрушителното въздействие на социалните мрежи, стимулиране на прякото действие и проявите на гражданското общество.
Ако не вярваме на умението на хората да се учат от собствените си грешки и да търсят верни пътища, нямаме шанс да живеем в общество на разума, а ще се върнем към времената на римската поговорка, олицетворяваща дясното: Homo homini lupus est.
Източник: Епицентър.бг
No comments:
Post a Comment